Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо, 

виси на него със страшна сила! 

  Това са стихове от емблематичното стихотворение на Христо Ботев "Обесването на Васил Левски", възпяващо едно от най-трагичните събития в българската история - смъртта на Апостола през 1873. Няма да ви разказвам житейският му път, защото (надявам се) - той е известен на всички. 

  Причината да напиша този пост се припокрива с причината, поради която писах и за Валери Петров - израснах с Валери, така както израснах с Левски - мимоходом, в училище и у дома. Слушах за Левски, четях за Левски, опознавах Левски. Може би в последните години осъзнах най-важното, че съм ОБИКНАЛА Левски. Всеки обичащ Отечеството ни човек обича Левски и тези, които редом с него са дали живота си, за да живеем днес като свободни хора. Защото "тоз който падне в бой за свобода, той не умира", остава вечно жив в паметта на народа. 

  Да, безспорно е - помним ги. Помним Паисий и Софроний, Левски, Ботев, Раковски, Опълченците на Шипка и хайдутите. От една страна, защото ще ни изпитват на тях по история, и от друга, защото вече до голяма степен ни е втълпено на 18-19. февруари, 3. март, 2. юни, 6. и 22. септември, 1. ноември да споделяме снимки във фейсбук с ликовете им и да Copy/Paste-ваме стихове за тях, които случайно са ни попаднали под път и над път. Това е (предполагам), защото се опитват да ни възпитават в национализъм и родолюбие, на кого до колко му се получава е съвсем друга тема. Сам Апостолът е казал "Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме" и ако приемем, че символът на нашето време са новите технологии и социалните мрежи, то не сме се справили с тълкуването на думите му, защото пред паметниците виждаме малко венци, а във фейсбук - десетки статуси... 

  Помним ги, уж са ни кумири, бленуваме за същата тази България, за която и те. Но забравяме, че сметките на всички бойци за Oсвобождение са били чисти. А доколко са чисти нашите?

   И отново Дяконът - творец, създаващ бъдещето. Даде на Родината ни небе, чисто и свято небе, без надвиснали черни облаци. Със светналото си лице, неземната усмивка и омайващите слова, сякаш забравил греховният мир ("беден, гол и бос"), отвори портите на Небесното царство. И даде обещание - да се жертва за свободата без да иска нищо в замяна - беше готов и "патките да пасе", и го изпълни! Докато ние май вече никакви обещания не спазваме и не се подчиняваме ни на Божиите, ни на човешките закони. Малцина българи в следващите столетия ще се издигнат до такива висоти, и то защото не ще търсят богатство, слава и like-ове във фейсбук... 

  Нека поне да се постараем да ПОМНИМ НЕЗАБРАВИМОТО и да изпълним сърцата си с истинска любов към подвигът и свръхчовешката храброст на опълчилите се и разбили оковите герои. И дано малко по малко да се научим да следваме заветът - "За чиста и свята република".