"Не. Това не може да се опише. Трябва да се види." - Константин Иречек

  В пределите на Предбалкана има едно истинско чудо, което е доказателство за това, че "natura abhorret vacuum" или "природата не търпи празно пространство" (лат. ез.) - Белоградчишките скали.

  Образувани са преди около 230 милиони години и първоначално са представлявали безформени каменни масиви (защото нищо на света не се появява в съвършено готов вид), но днес вече са изваяни от природата. Образите на скалите и легендите около създаването им са вълнували хората векове наред и са ги провокирали да ги оприличат на библейски персонажи (Адам и Ева), митични създания (Сфинксът) и да им дадат разнородни наименования - Момина скала, Пчелин камък, Орлов камък, Боров камък, Червеният камък, Метохът, Монахинята и т.н. За причудливите им форми Вазов пише: "Глави на вкаменени великани, безмълвни сфинксове, титани прави, загледани в небето замечтани..."

  Скалните колони образуват и естествена крепост - Белоградчишко кале или Белоградчишка крепост, към която римляните издигат само югозападна и североизточна стена. Макар че през 19-ти век е разширена и преустроена за огнестрелни оръжия под ръководството на френски и италиански инженери, до ден днешен тя остава една от най-запазените крепости на територията на България.

  През 2007 година Белоградчишките скали бяха номинирани в конкурса "Седемте нови природни чудеса на света". В един от етапите на конкурса достигнаха дори до челната трета позиция, но за жалост не станаха част от "Новите седем природни чудеса на света". 

  Въпреки недостатъчното световно признание, този скален феномен трябва да се види, защото не може да се опише, както е казал Иречек. Няма как да не се почувстваш нищожен и мимолетен, съзерцавайки величествените гледки и спиращите дъха пейзажи, които сякаш винаги са били там - живописно кацнали и нашепващи истории.